Мили деца, припомнете си следните приказки:
Житената питка
Разровила баба огнището скришом, извадила питката и я потулила някъде. Ваню и Кунето претършуваха кътовете, пъхаха главичките си под леглото, ровиха се в долапа, гледаха повторно в пещта — няма я.
— Бабо, дай ни питката, бабо! — замоли се Ваню.
— Бабке, молим ти се, дай ни я! — изправи се пред нея сестричето му.
— Шшшшт! Мирувайте, че видите ли хурката! — сопна се баба им.
— Бабичко, много сме гладни ба! — с нажален глас пееше Кунето.
— Я зяпни да видя!
Пуста баба, все не вярва. Кунето разтвори като рибка малката си устица.
— Пуй, че огладняло момичето ми — рече бабата, — ами сега? Ха почакайте още малко, да се върне от гората тетю ви с шейната.
— Де е питката ба? — дръпна сукмана й Ваню и я погледна с очи, от които се гласяха да паднат две сълзи.
— Де я. Отиде да си обиколи нивката. Не я ли видяхте, кога изскокна? Ей я там, хе, тича по пътя. Подир нея куцука Черню и джафка.
Ваню и Кунето залепиха очи на изпотения прозорец. И видяха широкия, белия път. Нападал от небето сняг — един човешки бой. Затрупал дърветата, затрупал малките къщурки, затрупал гората. Студено и страшно е на полето. Големи постали вълци сноват по пъртината, гледат към село, където пушат комините, точат си зъбите и ръмжат. Никой не смее да ходи там. А тя, нищо и никаква питка, излязла от огъня с гореща глава, отърсила от гърба си въглените и се търкулнала. Хайде-е-е! Отива да си обиколи нивката.
— Бабо… — обърна се умислен Ваню.
— Ей.
— Право ще кажеш, вярно ли е?
— Кое?
— Онуй, дето ни го разправи снощи, че уж питката ходела да си обикаля нивката.
— Вярно е, чедо! Баба никога не лъже.
— Ами далеч ли е нивката?
— Много е далеч.
— Чак до голямата гора, че зад нея? — показа с пръст Кунето.
— Там.
Двете деца пак опряха очи на прозореца. Пада ситен сняг. Сипе, сипе. Затрупва къщите. Те пъшкат под дебелия юрган и дъхът им едвам излиза през комините. Мудно крета по пътя една биволска шейна, накамарена с дърва. Преваля зад моста и чезне зад снега.
— Бабо, хайде пак да ни разправиш за питката — обърнаха се двете замислени руси глави към очилатата бабичка.
— Какво да ви разправям, нали снощи ви разправих.
— Още един път искаме.
— Хубаво. Слушайте! Тя, питката — започна баба им, — като излязла от огъня, озърнала се, смъкнала от гърба си въглените и полека се промъкнала през открехнатата врата. Плюла си на петите и ударила на бяг. Подир нея се втурнал Черню. Гонил я до моста, но не я достигнал, защото летяла напреде му като заек. Щом разбрал, че няма да я стигне, Черню лавнал два-три пъти подир оня, що духа, и се върнал.
Минала питката през равното поле, навлязла в гората. Тъкмо влизала в гората и насреща й, насред пътя, отневиделица изскочил вълк, ей такъв, три дни нищичко не хапнал. Облещил се, тропнал с крак:
— Стой, питке житена! Както съм прегладнял, наведнъж ще те лапна, ама ме е страх да не се задавя.
— Недей, вълчо, брат да си ми! Ще се задавиш, много съм корава. Почакай ме тук, додето се върна! Мене ми е баба заръчала нивката да обиколя, където съм се родила, че да стана мека и сладка. Сега не съм за ядене: много съм гореща.
Излъгал се глупавият вълк. Хванал вяра. Клекнал на пътя. Чака, чака, а студеният вятър брули ушите му.
Питката хукнала. Бре нагоре, бре надоле, между старите дървета — право на нивата. Гледа — голяма, широка нива. Насред нивата — круша-самосянка, стои като самодива в бяла премяна. А под синора — кладенчето замръзнало.
Навела се зачервената от студ питка и попитала:
— Тук ли е житцето?
— Тук съм — рекло то с тъничко гласче като на пчелица.
— Ами будно ли е, или спи?
— Будно е. Трае си на топло, под снега. Завило се презглава с бяла черга. Едвам диша.
В гората било много страшно. Нивата — сред самата гора. Бучел лудият вятър. Дърветата плачели. А житцето се затоплило — нищичко не ще да знае.
— Гладно ли е? — попитала го питката.
— Не е.
— Ха тогаз нека мирува, че напролет, когато се стопи белият снежен юрган и славеите запеят край нивата, стръкчетата му да израснат високо, едър клас да завържат. Ще напълнят житницата догоре. Нека знаят малките стръкчета — всичките ще станат питки.
Засмяло се тихо под снега житцето. Уж го лъжела питката. Как може то да стане питка?
Глупавичко е, защото е много мъничко — само на два месеца.
Тръгнала си питката назад. Свършила си работата, иде си у дома. Не минала през гората, ами заобиколила по долината, през ливадето, поела дълбокия път — иде си.
— Ами вълкът, бабо?
— Вълкът клекнал сред гората, чака и трака със зъби, а студеният вятър брули ушите му.
Пустата питка, колко е хитрушка!
Вратникът скръцна. В двора влязоха шейни.
— Ваньо-о-о, тичай — шейната!
— Иде си тетью, ху-у-у-у! Какъв е побелял!
— Хайде, Куне, налей топла вода в менчето, да си умие баща ти ръцете, защото цял ден е мръзнал. Пък аз ще отида в малката къща, да видя дошла ли си е питката.
— Бабо, дай ни питката, бабо! — замоли се Ваню.
— Бабке, молим ти се, дай ни я! — изправи се пред нея сестричето му.
— Шшшшт! Мирувайте, че видите ли хурката! — сопна се баба им.
— Бабичко, много сме гладни ба! — с нажален глас пееше Кунето.
— Я зяпни да видя!
Пуста баба, все не вярва. Кунето разтвори като рибка малката си устица.
— Пуй, че огладняло момичето ми — рече бабата, — ами сега? Ха почакайте още малко, да се върне от гората тетю ви с шейната.
— Де е питката ба? — дръпна сукмана й Ваню и я погледна с очи, от които се гласяха да паднат две сълзи.
— Де я. Отиде да си обиколи нивката. Не я ли видяхте, кога изскокна? Ей я там, хе, тича по пътя. Подир нея куцука Черню и джафка.
Ваню и Кунето залепиха очи на изпотения прозорец. И видяха широкия, белия път. Нападал от небето сняг — един човешки бой. Затрупал дърветата, затрупал малките къщурки, затрупал гората. Студено и страшно е на полето. Големи постали вълци сноват по пъртината, гледат към село, където пушат комините, точат си зъбите и ръмжат. Никой не смее да ходи там. А тя, нищо и никаква питка, излязла от огъня с гореща глава, отърсила от гърба си въглените и се търкулнала. Хайде-е-е! Отива да си обиколи нивката.
— Бабо… — обърна се умислен Ваню.
— Ей.
— Право ще кажеш, вярно ли е?
— Кое?
— Онуй, дето ни го разправи снощи, че уж питката ходела да си обикаля нивката.
— Вярно е, чедо! Баба никога не лъже.
— Ами далеч ли е нивката?
— Много е далеч.
— Чак до голямата гора, че зад нея? — показа с пръст Кунето.
— Там.
Двете деца пак опряха очи на прозореца. Пада ситен сняг. Сипе, сипе. Затрупва къщите. Те пъшкат под дебелия юрган и дъхът им едвам излиза през комините. Мудно крета по пътя една биволска шейна, накамарена с дърва. Преваля зад моста и чезне зад снега.
— Бабо, хайде пак да ни разправиш за питката — обърнаха се двете замислени руси глави към очилатата бабичка.
— Какво да ви разправям, нали снощи ви разправих.
— Още един път искаме.
— Хубаво. Слушайте! Тя, питката — започна баба им, — като излязла от огъня, озърнала се, смъкнала от гърба си въглените и полека се промъкнала през открехнатата врата. Плюла си на петите и ударила на бяг. Подир нея се втурнал Черню. Гонил я до моста, но не я достигнал, защото летяла напреде му като заек. Щом разбрал, че няма да я стигне, Черню лавнал два-три пъти подир оня, що духа, и се върнал.
Минала питката през равното поле, навлязла в гората. Тъкмо влизала в гората и насреща й, насред пътя, отневиделица изскочил вълк, ей такъв, три дни нищичко не хапнал. Облещил се, тропнал с крак:
— Стой, питке житена! Както съм прегладнял, наведнъж ще те лапна, ама ме е страх да не се задавя.
— Недей, вълчо, брат да си ми! Ще се задавиш, много съм корава. Почакай ме тук, додето се върна! Мене ми е баба заръчала нивката да обиколя, където съм се родила, че да стана мека и сладка. Сега не съм за ядене: много съм гореща.
Излъгал се глупавият вълк. Хванал вяра. Клекнал на пътя. Чака, чака, а студеният вятър брули ушите му.
Питката хукнала. Бре нагоре, бре надоле, между старите дървета — право на нивата. Гледа — голяма, широка нива. Насред нивата — круша-самосянка, стои като самодива в бяла премяна. А под синора — кладенчето замръзнало.
Навела се зачервената от студ питка и попитала:
— Тук ли е житцето?
— Тук съм — рекло то с тъничко гласче като на пчелица.
— Ами будно ли е, или спи?
— Будно е. Трае си на топло, под снега. Завило се презглава с бяла черга. Едвам диша.
В гората било много страшно. Нивата — сред самата гора. Бучел лудият вятър. Дърветата плачели. А житцето се затоплило — нищичко не ще да знае.
— Гладно ли е? — попитала го питката.
— Не е.
— Ха тогаз нека мирува, че напролет, когато се стопи белият снежен юрган и славеите запеят край нивата, стръкчетата му да израснат високо, едър клас да завържат. Ще напълнят житницата догоре. Нека знаят малките стръкчета — всичките ще станат питки.
Засмяло се тихо под снега житцето. Уж го лъжела питката. Как може то да стане питка?
Глупавичко е, защото е много мъничко — само на два месеца.
Тръгнала си питката назад. Свършила си работата, иде си у дома. Не минала през гората, ами заобиколила по долината, през ливадето, поела дълбокия път — иде си.
— Ами вълкът, бабо?
— Вълкът клекнал сред гората, чака и трака със зъби, а студеният вятър брули ушите му.
Пустата питка, колко е хитрушка!
Вратникът скръцна. В двора влязоха шейни.
— Ваньо-о-о, тичай — шейната!
— Иде си тетью, ху-у-у-у! Какъв е побелял!
— Хайде, Куне, налей топла вода в менчето, да си умие баща ти ръцете, защото цял ден е мръзнал. Пък аз ще отида в малката къща, да видя дошла ли си е питката.
Косе Босе
Направило си Косенцето Босенцето гнезденце. Снесло си яйчица.
Дошла Кума Лиса под гнездото и рекла:
— Косе Босе, дай ми едно яйчице! Дойдоха ми тате и мама на гости. Ще им сваря чорбица.
Косенцето й дало едно яйчице.
На другия ден пак дошла Кума Лиса и рекла:
— Косе Босе, дай ми яйчице. Дойдоха ми кака и бате на гости.
Косенцето пак й дало.
Днес тъй, утре тъй — останало на Косенцето само едно яйчице. Дошла пак Кума Лиса и рекла:
— Косенце Босенце, дай ми яйчице!
— Нямам, Лиске — отговорило Косенцето.
— Като нямаш, тебе ще изям!
Заплакало Косенцето. Дало си и последното яйчице.
На сутринта минало куче през гората. То видяло Косенцето, че плаче, и попитало:
— Защо плачеш, Косе Босе?
— Как да не плача, кученце. Всяка сутрин идва Кума Лиса и ми взема по едно яйчице. Взе ми ги всичките. Не можах да си отвъдя пиленца. Тази сутрин пак ще дойде. Нямам какво да й дам. Сега мене ще изяде.
— Не плачи, Косе Босе! Аз ще се скрия ей тука в шумата. Като дойде Кума Лиса да ти иска яйчице, ти й речи: „Нямам, Лиске, яйчице. Ей там в шумата има кокошчица. Нея вземи!“
Кучето се скрило в шумата. Дошла Кума Лиса и рекла:
— Косе Босе, дай ми яйчице!
— Нямам, Лиске, яйчице. Имам една кокошчица ей там в шумата. Ако искаш, вземи нея.
Кума Лиса се зарадвала и взела да рови из шумата. Кучето изскочило и я подгонило.
Тя бяга, то я гони, тя бяга, то я гони — най-после стигнала до дупката си и се скрила.
Кучето клекнало пред дупката. Чакало да се иодаде Кума Лиса, да я хване за шията. Кума Лиса не знаела, че кучето я варди отвън, и взела да пита краката си:
— Я кажете, краченца, как викахте, когато ви гонеше кучето?
— Беж, Лиске, да бягаме, беж, Лиске, да бягаме!
— Мили какини краченца, кака ще им купи чехлички! Ами вие, очички, как викахте?
— И ние тъй викахме: „Беж, Лиске, да бягаме, беж, Лиске, да бягаме!“
— Мили какини очички, кака ще им купи очилца. Ами вие, ушички, как викахте?
— И ние тъй викахме: „Беж, Лиске, да бягаме!“
— Мили какини ушички, кака ще им купи обички! А ти, опашчице, как викаше?
— Дръж, куче, Лиса за опашката, дръж, куче, Лиса за опашката.
— Тъй ли! Чакай да те дам на кучето! — и Кума Лиса си подала опашката навън.
Кучето я хванало за опашката и почнало да я тегли. Лиса се дърпа навътре, кучето тегли навън. Тя навътре, то навън. Най-после я издърпало и — скок върху нея — разкъсало и кожухчето.
Дошла Кума Лиса под гнездото и рекла:
— Косе Босе, дай ми едно яйчице! Дойдоха ми тате и мама на гости. Ще им сваря чорбица.
Косенцето й дало едно яйчице.
На другия ден пак дошла Кума Лиса и рекла:
— Косе Босе, дай ми яйчице. Дойдоха ми кака и бате на гости.
Косенцето пак й дало.
Днес тъй, утре тъй — останало на Косенцето само едно яйчице. Дошла пак Кума Лиса и рекла:
— Косенце Босенце, дай ми яйчице!
— Нямам, Лиске — отговорило Косенцето.
— Като нямаш, тебе ще изям!
Заплакало Косенцето. Дало си и последното яйчице.
На сутринта минало куче през гората. То видяло Косенцето, че плаче, и попитало:
— Защо плачеш, Косе Босе?
— Как да не плача, кученце. Всяка сутрин идва Кума Лиса и ми взема по едно яйчице. Взе ми ги всичките. Не можах да си отвъдя пиленца. Тази сутрин пак ще дойде. Нямам какво да й дам. Сега мене ще изяде.
— Не плачи, Косе Босе! Аз ще се скрия ей тука в шумата. Като дойде Кума Лиса да ти иска яйчице, ти й речи: „Нямам, Лиске, яйчице. Ей там в шумата има кокошчица. Нея вземи!“
Кучето се скрило в шумата. Дошла Кума Лиса и рекла:
— Косе Босе, дай ми яйчице!
— Нямам, Лиске, яйчице. Имам една кокошчица ей там в шумата. Ако искаш, вземи нея.
Кума Лиса се зарадвала и взела да рови из шумата. Кучето изскочило и я подгонило.
Тя бяга, то я гони, тя бяга, то я гони — най-после стигнала до дупката си и се скрила.
Кучето клекнало пред дупката. Чакало да се иодаде Кума Лиса, да я хване за шията. Кума Лиса не знаела, че кучето я варди отвън, и взела да пита краката си:
— Я кажете, краченца, как викахте, когато ви гонеше кучето?
— Беж, Лиске, да бягаме, беж, Лиске, да бягаме!
— Мили какини краченца, кака ще им купи чехлички! Ами вие, очички, как викахте?
— И ние тъй викахме: „Беж, Лиске, да бягаме, беж, Лиске, да бягаме!“
— Мили какини очички, кака ще им купи очилца. Ами вие, ушички, как викахте?
— И ние тъй викахме: „Беж, Лиске, да бягаме!“
— Мили какини ушички, кака ще им купи обички! А ти, опашчице, как викаше?
— Дръж, куче, Лиса за опашката, дръж, куче, Лиса за опашката.
— Тъй ли! Чакай да те дам на кучето! — и Кума Лиса си подала опашката навън.
Кучето я хванало за опашката и почнало да я тегли. Лиса се дърпа навътре, кучето тегли навън. Тя навътре, то навън. Най-после я издърпало и — скок върху нея — разкъсало и кожухчето.
Вълкът и седемте козлета
Живяла някога една стара коза. Тя имала седем козлета и ги обичала, както майка обича децата си. Веднъж решила да отиде в гората за храна. Повикала козлетата край себе си и им рекла:
— Мили деца, аз отивам в гората. Пазете се от вълка! Влезе ли тук, ще изяде всички ви заедно с кожата и костите. Този злодей често се преобразява, но пак веднага ще го познаете по дрезгавия глас и по черните му крака.
Козлетата отвърнали:
— Върви в гората, мила майко, и не се тревожи; ние ще се пазим.
И старата коза тръгнала спокойно към гората.
Не минало много време, някой почукал на вратата и рекъл:
— Отворете, мили деца! Аз съм майка ви. Върнах се и донесох на всяко по нещо.
Козлетата познали вълка по дрезгавия глас и викнали:
— Няма да отворим, ти не си нашата майка. Тя има тънък и приятен глас, а твоят глас е дрезгав. Ти си вълкът.
Тогава вълкът отишъл при един бакалин и си купил голям тебешир. Изял го и гласът му станал тънък. После се върнал, почукал на вратата и рекъл:
— Отворете, мили деца! Аз съм майка ви. Върнах се и донесох на всяко по нещо.
Но вълкът бил сложил черната си лапа на прозореца. Козлетата я видели и викнали:
— Няма да отворим. Нашата майка няма черни крака като твоите. Ти си вълкът.
Изтичал вълкът при един хлебар и му рекъл:
— Ударих си крака, намажи го с тесто.
Хлебарят намазал лапата му с тесто. После вълкът отишъл при воденичаря и му рекъл:
— Посипи ми лапата с бяло брашно.
Досетил се воденичарят, че вълкът иска да измами някого и му отказал, но вълкът ревнал:
— Не сториш ли каквото ти казах, ще те изям.
Воденичарят се уплашил и посипал лапата му с бяло брашно. Да, такива са хората.
Вълкът отишъл за трети път пред къщичката на козата, почукал на вратата и казал:
— Отворете, деца! Аз съм милата ви майчица. Върнах се от гората и нося на всяко по нещо.
Козлетата викнали:
— Покажи ни първо лапата си, та да се уверим, че си нашата мила майчица.
Вълкът сложил лапата си на прозореца и козлетата като видели, че е бяла, повярвали и отворили вратата. Ала кой влязъл при тях? Вълкът. Изплашили се козлетата и бързо се изпокрили: едното под масата, второто в леглото, третото в печката, четвъртото в кухнята, петото в сандъка, шестото под мивката, седмото в кутията на огромния стенен часовник. Ала вълкът намерил едно по едно всичките и ги нагълтал цели-целенички; не намерил само най-малкото, което се било скрило в кутията на стенния часовник. Като се нахранил, потътрил се едва навън, легнал под едно дърво на зелената поляна и заспал.
Не минало много време и ето, че старата коза се върнала от гората. Ах, какво заварила! Вратата на къщичката зеела широко отворена, масата, столовете и пейките били прекатурени, мивката се търкаляла строшена на пода, а завивките и възглавниците били свлечени от леглото. Потърсила децата си, но не ги намерила никъде. Почнала да ги вика едно след друго по име, но нито едно не се обадило, Най-сетне, когато повикала най-малкото, чуло се тънко гласче:
— Мила майчице, аз съм в кутията на часовника.
Извадила го тя и то й разказало, че дошъл вълкът и изял другите шест. Можете да си представите колко плакала козата за клетите си рожби.
Накрая, сломена от скръб, старата коза излязла навън, а най-малкото козле подскачало край нея, Като стигнали до поляната, видели под дървото заспалия вълк. Той хъркал тъй силно, че клоните над него треперели. Старата коза го огледала от всички страни и видяла, че в издутия му корем нещо мърда. „Ох, помислила си тя, нима клетите ми рожби, които той е нагълтал за вечеря, още са живи?“
Тогава тя накарала козлето да изтича до къщи и да донесе ножицата, игла и конец, а после започнала да разпаря търбуха на звяра. Рязнала малко и веднага едно козле подало глава от дупката. Продължила да реже и шестте козлета изскочили едно след друго живи и здрави, понеже вълкът в лакомията си ги бил нагълтал цели. Ех, че се радвали всички! Почнали да галят милата си майчица и се разиграли като на сватба. Но старата коза рекла:
— Сега отидете да намерите големи камъни; ще напълним с тях корема на свирепия звяр, докато още спи.
Разтичали се седемте козлета, домъкнали камъни и почнали да ги пъхат в корема на вълка. Напъхали толкова, колкото можал да побере. После старата коза го зашила пак. И всичко станало толкова бързо, че той не усетил нищо и дори не помръднал.
Когато най-сетне се наспал, вълкът се изправил на нозете си. И тъй като бил ожаднял, решил да отиде до кладенеца да пие вода. Но щом тръгнал и се заклатушкал наляво-надясно, камъните в корема му почнали да се удрят един в друг и да тропат. И той ревнал:
Какво ли тропа и се мята
в корема ми и по червата?
Не съм изял май шест козлета,
а едри камъни проклети.
Като стигнал до кладенеца и се навел да пие вода, тежките камъни го повлекли надолу и той се удавил. Седемте козлета видели какво се случило, изтичали към кладенеца и се развикали:
— Вълкът умря! Вълкът умря!
Хванали се за ръце с майка си и заиграли весело хоро.
— Мили деца, аз отивам в гората. Пазете се от вълка! Влезе ли тук, ще изяде всички ви заедно с кожата и костите. Този злодей често се преобразява, но пак веднага ще го познаете по дрезгавия глас и по черните му крака.
Козлетата отвърнали:
— Върви в гората, мила майко, и не се тревожи; ние ще се пазим.
И старата коза тръгнала спокойно към гората.
Не минало много време, някой почукал на вратата и рекъл:
— Отворете, мили деца! Аз съм майка ви. Върнах се и донесох на всяко по нещо.
Козлетата познали вълка по дрезгавия глас и викнали:
— Няма да отворим, ти не си нашата майка. Тя има тънък и приятен глас, а твоят глас е дрезгав. Ти си вълкът.
Тогава вълкът отишъл при един бакалин и си купил голям тебешир. Изял го и гласът му станал тънък. После се върнал, почукал на вратата и рекъл:
— Отворете, мили деца! Аз съм майка ви. Върнах се и донесох на всяко по нещо.
Но вълкът бил сложил черната си лапа на прозореца. Козлетата я видели и викнали:
— Няма да отворим. Нашата майка няма черни крака като твоите. Ти си вълкът.
Изтичал вълкът при един хлебар и му рекъл:
— Ударих си крака, намажи го с тесто.
Хлебарят намазал лапата му с тесто. После вълкът отишъл при воденичаря и му рекъл:
— Посипи ми лапата с бяло брашно.
Досетил се воденичарят, че вълкът иска да измами някого и му отказал, но вълкът ревнал:
— Не сториш ли каквото ти казах, ще те изям.
Воденичарят се уплашил и посипал лапата му с бяло брашно. Да, такива са хората.
Вълкът отишъл за трети път пред къщичката на козата, почукал на вратата и казал:
— Отворете, деца! Аз съм милата ви майчица. Върнах се от гората и нося на всяко по нещо.
Козлетата викнали:
— Покажи ни първо лапата си, та да се уверим, че си нашата мила майчица.
Вълкът сложил лапата си на прозореца и козлетата като видели, че е бяла, повярвали и отворили вратата. Ала кой влязъл при тях? Вълкът. Изплашили се козлетата и бързо се изпокрили: едното под масата, второто в леглото, третото в печката, четвъртото в кухнята, петото в сандъка, шестото под мивката, седмото в кутията на огромния стенен часовник. Ала вълкът намерил едно по едно всичките и ги нагълтал цели-целенички; не намерил само най-малкото, което се било скрило в кутията на стенния часовник. Като се нахранил, потътрил се едва навън, легнал под едно дърво на зелената поляна и заспал.
Не минало много време и ето, че старата коза се върнала от гората. Ах, какво заварила! Вратата на къщичката зеела широко отворена, масата, столовете и пейките били прекатурени, мивката се търкаляла строшена на пода, а завивките и възглавниците били свлечени от леглото. Потърсила децата си, но не ги намерила никъде. Почнала да ги вика едно след друго по име, но нито едно не се обадило, Най-сетне, когато повикала най-малкото, чуло се тънко гласче:
— Мила майчице, аз съм в кутията на часовника.
Извадила го тя и то й разказало, че дошъл вълкът и изял другите шест. Можете да си представите колко плакала козата за клетите си рожби.
Накрая, сломена от скръб, старата коза излязла навън, а най-малкото козле подскачало край нея, Като стигнали до поляната, видели под дървото заспалия вълк. Той хъркал тъй силно, че клоните над него треперели. Старата коза го огледала от всички страни и видяла, че в издутия му корем нещо мърда. „Ох, помислила си тя, нима клетите ми рожби, които той е нагълтал за вечеря, още са живи?“
Тогава тя накарала козлето да изтича до къщи и да донесе ножицата, игла и конец, а после започнала да разпаря търбуха на звяра. Рязнала малко и веднага едно козле подало глава от дупката. Продължила да реже и шестте козлета изскочили едно след друго живи и здрави, понеже вълкът в лакомията си ги бил нагълтал цели. Ех, че се радвали всички! Почнали да галят милата си майчица и се разиграли като на сватба. Но старата коза рекла:
— Сега отидете да намерите големи камъни; ще напълним с тях корема на свирепия звяр, докато още спи.
Разтичали се седемте козлета, домъкнали камъни и почнали да ги пъхат в корема на вълка. Напъхали толкова, колкото можал да побере. После старата коза го зашила пак. И всичко станало толкова бързо, че той не усетил нищо и дори не помръднал.
Когато най-сетне се наспал, вълкът се изправил на нозете си. И тъй като бил ожаднял, решил да отиде до кладенеца да пие вода. Но щом тръгнал и се заклатушкал наляво-надясно, камъните в корема му почнали да се удрят един в друг и да тропат. И той ревнал:
Какво ли тропа и се мята
в корема ми и по червата?
Не съм изял май шест козлета,
а едри камъни проклети.
Като стигнал до кладенеца и се навел да пие вода, тежките камъни го повлекли надолу и той се удавил. Седемте козлета видели какво се случило, изтичали към кладенеца и се развикали:
— Вълкът умря! Вълкът умря!
Хванали се за ръце с майка си и заиграли весело хоро.